Read by Генчо Стоев Online

Произведение, излязло от съкровените глъбини на душата на писателя, плод най-интимните му размисли, защото е изпято като песен за безсмъртието на българина. "Цената на златото", както и продълженията "Завръщане" и "Досиетата" се нареждат сред най-хубавото в нашата белетристика от втората половина на миналото столетие....

Title :
Author :
Rating :
ISBN : 18301794
Format Type : Hardcover
Number of Pages : 116 Pages
Status : Available For Download
Last checked : 21 Minutes ago!

Reviews

  • NeDa
    2019-05-03 17:26

    Великолепие! В 115 пожълтели страници !Останало нефилмирано заради това невъзпроизводимо зюмбюлено небе:"Ръката му все още пълзеше между зюмбюлите, щеше му се пак да ги види, но нямаше сили да се дигне, можа само да поднесе пръсти до лицето си и дълго да поема така синия дъх, останал по тях... Изведнъж целият небосвод стана зюмбюлен. Зюмбюлен от край до край. Лъскав и дъхав. Бе му драго на стария, че вижда това, и мъчно му бе, че го вижда самичък - нямаше на кого да го покаже... Нямаше ги всички ония, на които би искал да покаже сега зюмбюленото небе, тъй както нямаше да ги има и за златото му."Докато разнищвах историите, свързани с книгата и автора, попаднах и на това - "... в "Цената на златото" от Генчо Стоев" езиковедката Пенка Радева твърди, че е изброила 6070 глагола, като близо 5000 от тях не се повтаряли!...".Не знам дали е вярно, но това е един текст с повличаща динамика, прекрасни забравени думи и моменти, на които трябва да спреш, защото написаното не може да се понесе ...

  • Victoria Toncheva
    2019-05-22 17:33

    Дали тази книжка е преминала незабелязано покрай мен, скрита сред големите заглавия на XX век, или просто е недооценена и недостатъчно популярна - нямам представа. Но този малък по обем и голям по значение роман, или по-скоро повест, има своето значимо място в българската литература. Стотина страници, посветени на Априлското въстание в Перущица, които съдържат в себе си настроенията на хората в предосвобожденско време от “Записки по българските въстания”, жестоките и саможертвени картини от “Време разделно” и омайните природни пейзажи отново от последната. И по нищо не отстъпва на горепосочените. На млади години тя беше садила много зюмбюли [...], но колкото и да се озърташе вървешком, зюмбюли сега никъде не съзря. Па и как ще цъфтят зюмбюли в таквиз времена? И като че си спомни нещо забравено: зюмбюлите отдавна се бяха изгубили, тя не ще ги види никога вече, а надали и други след нея ще ги видят -как ще се срещнат хората с цветята, когато и едните и другите са се свършили...В толкова малък обем Стоев успява да разгърне широка проблематика - за алчността, за принципите, морала, страха, саможертвата, поругаването на честта, съвестта и не на последно място - разколебава и размива образа на врага. Сред централните персонажи е и турчинът Исмаил ага - враг и приятел, но преди всичко човек: бездетен и честолюбив мъж, който поставя дружбата с друговереца пред съблазънта на жълтиците. Който изтърпява най-голямото унижение, за да задоволи своята потребност от това да помогне на чуждото дете - само и само да осмисли собственото си съществуване.То бе поляна с чудо невиждано по нея: цъфтяха едно до друго и кукуряк, и великденчета, и мащерка, и горски ягоди зрееха между тях, зрееха, без да стават червени, ала най-важна бе мащерката, защото, която невеста знае какво се прави с мащерковия цвят лятос, ще усети напролет рожбица, а трябва да се ражда, както никога досега, боже, колко трябва да се ражда, не мога смогна, господи, и къде е мащерката, къде потъна?Цитатът говори сам за това кой е най-големият проблем на времето - децата, бъдещето, липсата на последните две.

  • Thea
    2019-05-14 20:30

    Открита случайно. Без да съм я чувала преди. Мъничка книжка – едва 110 страници. По-скоро повест, отколкото роман. Априлското въстание. Перущица. Даскал Петър Бонев, „черните венчавки“ в църквата, Спас Гинев и Кочо Чистеменски. Щрихирани с кратки изречения, които оплитат обаче тежка, цветна картина. Централната нишка обаче е другаде. Не е в подготовката на бунта. Не е и в потушаването му, поне не подробно, не директно. Героите, през чиито очи гледаме, са една баба чорбаджийка, търсеща спасение по пътищата с малката си внучка, съпругът й, умиращ в родния им дом и един бездетен турски ага, който иска да осинови малкото момиченце, който е отдавнашен дост на чорбажийското семейство и чиито мотиви да помогне, заедно с окраската на вътрешния му свят, израстват в хода на текста.Това, което хвана моето съзнание за ръка и го накара да се влюби на първо място в тези тънички, пожълтели от времето страници, беше езикът. Остарелите думи, напевността, дъхавостта на стила дори – мирис на планина, на дърво, на поле и жито, на лозя, на барут и огън, и смърт, на църква и камък. И на зюмбюли. (Неслучайно определих в разговор Генчо Стоев като "по-малкия брат" на Казандзакис. По-малък, защото майсторството на Казандзакис да реди чудно думите има силата да се вплита в друг тип епоси, титанични, разгърнати, поглъщащи. Докато нашия писател е вложил таланта си на зограф в изписването на по-малка по обем картина, в по-ограничена палитра герои и взаимоотношения - но го прави също така изпълващо прекрасно.)"Ръката му все още пълзеше между зюмбюлите, щеше му се пак да ги види, но нямаше сили да се дигне, можа само да поднесе пръсти до лицето си и дълго да поема така синия дъх, останал по тях... Изведнъж целият небосвод стана зюмбюлен. Зюмбюлен от край до край. Лъскав и дъхав. Бе му драго на стария, че вижда това, и мъчно му бе, че го вижда самичък - нямаше на кого да го покаже... Нямаше ги всички ония, на които би искал да покаже сега зюмбюленото небе (...)."Елегантният психологизъм, липсата на раздаване на авторови присъди (макар че историята е така лесна за разделяне по линията черно-бяло, ако беше оставена в ръцете на някой по-неумел с думите), нишката традиция, непрестанните вътрешни борби на всеки един от героите, логично-нелогичните им действия в търсене на спасение, на благородство, на себедоказване или на покой – всичко това се преплита и превръща повестта в едно малко съкровище. А изречението, което централно се открои за мен, беше онзи незададен въпрос, който обаче не е спирал да измъчва всички ни, през всяка епоха: „Не се боеше той от смъртта – боеше се от безсмислието, от това, че всичко загива напразно.“П.П. Припомних си с тази книга тръпката, минала през мен в онзи горещ августовски следобед преди година, когато влязох за пръв път в църквата в Батак. Тръпка хладна, чужда, болезнена, каквато само родовата историческа памет извиква.Припомних си и калдъръмените улици на родните възрожденски градчета, които по причини разни твърде рядко съм изброждала. И след "Цената на златото" копнежът за пътуване, който по принцип не спирам да нося у себе си, сега сочи към Перущица, Копривщица, към планините и релсите на влака.

  • Petya Petrova
    2019-04-28 15:33

    Страхотна книга, отразяваща битката между доброто и злото, богатство и бедност, свобода и робство, гордост и унижение. Оставя чувство на заслужена справедливост, но и горчив привкус от трагичния край. Това една от книгите, които заслужават повече от един прочит!